ЖИВОТ, ДЕЙНОСТ И ПОДВИЗИ, ИЗВЪРШЕНИ ЗА СЛАВА НА

НАШАТА ЦЪРКВА ОТ ПРЕПОДОБНИЯ И БЛАЖЕН, И ПРИСНОПАМЕТЕН

НИКОДИМ МОНАХ,ОПИСАНИ ОТ НЕГОВИЯ БРАТ В ХРИСТА

Нито за справедливо, нито за полезно се смята да се укрива световидният живот на благородните мъже и да остава завинаги скрит под крина на мълчанието. Не е справедливо, понеже главната и сама по себе си заплата и възнаграждение за добродетелта не са суетни пари, но прослава и възхвала. Отплатата за добротелта е възхвалата, както достойно го е казал един древен мъдрец. Следователно, когато биват онеправдани с мълчание просиялите в добродетели и биват лишавани от заплатата си, която са похвалите, тогава от това премълчаване на похвалните слова страда най-вече църковното общество, защото, естествено, добрите дела, когато се проповядват, прославят и превъзнасят, възгряват душите на слушателите и ги подбуждат към тяхното подражаване като примери, достойни за похвала и подражание, което подражание, безспорно, поради мълчанието, не се извършва.

Знаейки добре това - справедливото говоря и полезното, - всечестните отци от Светоименната Гора и най-обични и близки братя в Христа на блаженопочившия всечестен Никодим, станал общ учител и светилник на светата Христова Църква в нашето поколение, помолиха учителя господин Атанасий Парийски[1], намиращ се на о. Хиос и той написа похвално житие за всечестния Никодим. Но тъй като той не бе живял близко до него, не можа да постигне целта си. Тогава те помолиха тукашния учител господин Христофор да напише, но старостта му попречи и като виждах, че изминаха четири години и никой не пожела да нанише, подбуден от любов към любимия ми брат да забравя невежеството си, също неумението си да пиша, започнах с надеждата, че след това някой по-умел ще изправи писанията ми, както трябва.

Дойдете, прочее, братя братолюбиви и добролюбиви, които сте свободни от страстите на омразата, елате да изслушате с радост и наслада живота и делата, и трудовете, които извърши през живота си блаженият Никодим, като пишеше и съставяше църковни съчинения за духовна полза и изобщо за полза на християните. Аз, виждайки делата му като негов събрат и научавайки от него самия и от други приятели, които го познаваха от младини, отбелязах и изложих тук всичко.

Древните гърци, които бяха отдадени на земните и тленните неща, когато чуеха, че някой е извършил храбра и благородна постъпка или е построил нещо значително, или е победил във война, му устройваха подир смъртта му възпоминателни стълбове и статуи и му съчиняваха хвалебни и благодарствени слова с гръмки гласове и дори, ако имаше начин и с олово отбелязваха думите на  хваленията му, за да пребъдат неизгладими и вечни тези похвални речи. Тогава за този, който украси Църквата ни с толкова книги, че цели векове изминаха и не се намери друг да състави и да принесе в Църквата толкова, колкото този приснопаметен и които или изцяло съчини, или съчинените от други редактира – да не пишем ли за него, да не разкажем ли за трудовете му? Кой, бидейки разумен и свободен от страстите на завистта и омразата, не би ни обвинил[2] - и, да кажем истината: и Самият Бог нямаше ли да ни порицае? Понеже виждаме и слушаме, че  не само приятели, но и врагове, не само малцина вещи в четмото и писмото, но и мнозина обучени в него имат в ръцете си книгите му и ги използват не само за украшение, но и за полза на душата си.

Като размишлявах за това и аз, написах неговото житие, от което той самият, намирайки се близо до Бога, няма никаква полза, освен ползата, която бива от неговите съчинения – Бог знае какъв плод принасят те на ония, които безпристрастно ги четат и с добра мисъл и разположение ги разгръщат в ръцете си. Така и аз, като извлякох полза от съчиненията му, се заех с това описание и разказвам за него[3] подробно, бидейки свободен по Божията благодат от всяка пристрастност по отношение на него. Моля и вас, мои свети отци и братя, снабдете ме с вашите молитви, за да опиша живота на обичния ми Никодим истиннолюбиво и безпристрастно.

Наксос е един остров от тъй наречените Кикладски[4], именит и бляскав в древните елински времена. Той бе възвеличен и от чудния Йосиф Вриений[5] с великолепното и прекрасно описание на протичащата през него река, изложено в писмо – двадесето по ред – до един негов приятел. Островът заедно с намиращите се до него Парос и Антипарос бива управляван от един митрополит. На този същия Наксос се роди тая присноцветуща клонка на Църквата Христова през спасителната 1749 година от благочестивите и боголюбиви родители Антоний и Анастасия, в монашеския образ наречена Агатия. В светото кръщение той бе именуван Николай. Първоначалното образование като малък получи в родината си от един съседски свещеник, на когото помагаше във всекидневните служби. След това започна да изучава граматиката при папа[6] Хрисант, брата на новопрославения свещеномъченик Козма[7], който също живееше в Наксос. А когато Николай навърши 16-годишна възраст, бе заведен от баща си в Смирна при учителя господин Йеротей, който го настани в училищното общежитие.

Какво старание и кава прилежност прояви благословеният Николай в учението не е необходимо да разказвам. Но всеки разумен човек, чувайки, че той завърши училището само за четири години и четейки всяка от книгите му, разбира и усърдието му, и остротата на ума му, с която го обогати Бог дотолкова, че когато прочиташе някоя книга от която и да е наука или чуваше нещо, достойно за научаване, го запечатваше в главата си. Така тя наистина беше като една съкровищница и в подобаващото време го виждахме да изразходва наученото и по такъв начин изпълняваше казаното от Давид, че „ще даде плода си в свое време и листът му няма да увяхне”[8]. Знанието се стичаше от езика му подобно на пчелен кошер, който по време на паша непрекъснато се пълни и прелива. Така и този приснопаметен, когато говореше, привеждаше свидетелствата по такъв начин, че езикът му не успяваше да  изговаря това, което умът му подаваше, т е. изречения от Божественото Писание, тълкувания и изрази на светиите, свещените правила на св. Апостоли, Съборите и Отците с годината, мястото на изданието и страницата, а ръкописите – къде го е срещнал.

 Но като оставим засега това, нека се върнем към настоящето. Докато беше в Смирненското училище, не беше както някои, в тежест за училището, но беше обичан от всички – от учителите, от училищните настоятели и от съучениците си. И думите ми се засвидетелстват от писмата, които му изпращаха покойните му учители – Йеротей, а заедно с него и Хрисант. Йеротей дори му пишеше: „Дойди, сине мой, и сега в старостта ми да те оставя след смъртта ми учител в училището, понеже нямам друг подобен на тебе по успехи”. Учениците му пък, като хора страстни и славолюбиви, би следвало да му завиждат. Въпреки това те го обичаха като брат и го уважаваха като най-напреднал от тях. Би следвало, казвам, да му завиждат, понеже виждаха, че след като им предадяха някой урок, той заставаше в някой ъгъл на училището и го преглеждаше насаме и след това веднага беше готов да го обясни. И както ни разказваше самият той, този му труд не продължаваше повече от час. Казваше също, че ходел в пет-шест господарски къщи, за да обяснява урока, който бил научил. После заспиваше, а на сутринта, като се събуждаше, преговаряше и обмисляше урока си. Не му завиждаха обаче, понеже към всички беше добър и послушлив. Един му казваше: „Николай, напиши ми това” и той веднага с радост го пишеше, друг: „Обясни ми това” и той с готовност обясняваше не само желаното, но го научаваше и на друго, което ученикът не се сещаше. В къщичката, където беше той, имаше и двама други братя ученици, от които единият дойде тук и ни разказваше: „Ние седяхме цяла нощ и учехме на лампата, а той понякога се събуждаше и ни казваше: „Спете, за да отпочине умът ви и да научи урока лесно.”

Учениците в училището имаха навика да готвят всеки по ред. Когато идваше ред на Николай да готви, той само слагаше престилката на кръста си, а задълженията на готвача ги вършеха неговите съученици, за да го имат на разположение за своите въпроси.

А през 1770 г. руският флот дойде при р. Дунав и подпали турския флот при Джезме. Тогава турците се разлютиха и заклаха мнозина християни в Смирна и на други места. Тогава и Николай напусна Смирна и замина в родината си, а там Паронаксийският митрополит го взе при себе си. Докато се намираше там, се запозна с някои светогорски отци, имам предвид йеромонасите Григорий и Нифон и стареца Арсений – мъж, наистина превъзхождащ мозина в добродетел и благоприличие. От тях бе запленен за монашеско житие и бе научен на умната молитва. Освен това, по някое време отиде в Идра и там се срещна със св. Коринтския митрополит господин Макарий[9], блестящ с всяка добродетел и свтятост. Срещна се и със стареца Силвестър Кесарийски, висок и широк по ум, хранещ се с меда на безмълвието и съзерцанието, пребивавайки затворен в една тясна къщурка. При него наистина вкуси плодовете на всички добродетели на отшелническия живот.

През 1775 г. пожела да дойде и на Света Гора. Като слезе на морския бряг, намери един платноход, който се готвеше да отплава. Попита: „Закъде, ако е Божия воля?” А те му отвърнаха: „За Света Гора.” Той пък, като чу тези думи, прославяйки мислено Бога, че изпълни копнежа му, с радост им каза: „Моля ви, вземете и мен”, а те му казаха: „Така да бъде, вземаме те.” Не зная обаче, дали забравиха или помислиха, че няма пари за път и затова, когато потеглиха, не му съобщиха. А той, като видя, че корабът отплава, започна да вика и да плаче и се хвърли в морето, за да ги настигне с плуване. Моряците пък, като виждаха, че не се връща обратно, боейки се от Бога, обърнаха и го взеха.

Така бе закаран на Света Гора, в монастира „Св. Дионисий”[10], където срещна стареца хаджи Макарий с баща си и хаджи Авраамий и други достойни за уважение братя и като се прилепи към тях, остана в този монастир. За гореспоменатите мъже той беше предварително известен от стареца Силвестър. После дойде и дотук[11] и се запознахме. А дионисиатските отци го обикнаха и го караха да стане монах.

Той послуша съвета им и тогава бе постриган в расофор от един йеромонах на име Йосиф. Определиха го за четец в съборния храм[12] и секретар на монастира.

През 1777 г. пристигна св. Коринтският митрополит Макарий и след поклонението си по свещените монастири дойде в Карея и отседна в келията „Св. Антоний” при един свой съотечественик, стареца Давид. И докато се намираше там, повика и Никодим и го помоли да прочете и изправи „Добротолюбието” (Φιλοκαλία)[13]. И така този благословен мъж начена. Но що начена? В недоумение съм: не зная какво да река – да река: духовни борби? Или свръхестествени трудове на ума и на плътта? Умът ми не може да го побере. Начена, казвам, от „Добротолюбието” и виждаме неговия прекрасен предговор и резюмирано изложените медоточиви жития на божествените отци. Изправи също така и „Евергетинос” (Ευεργετινός)[14] и го украси с изряден предговор. Редактира и разшири твърде полезното съчинение „За божественото и свещено често причащаване” (Περί τής θείας και ιεράς συνεχούς Μεταλήψεως). Тогава св. Коринтският митрополит взе тези книги и ги занесе в Смирна, за да намери средства за отпечатването им, а Никодим остана в нашата келия почти една година и преписа книгата в стихове на св. Мелетий Изповедник[15], т. е. „Азбукоазбучник” (Αλφαβηταλφάβητος). И пак се завърна в монастира „Св. Дионисий”.

 Докато се намираше там, чу за славата на руския киновиарх Паисий[16], който беше в Богдания (Молдова) и имаше под свое ръководство повече от хиляда монаси, като ги учеше на умната молитва. И понеже сам той обичаше обичаше това божествено занятие, качи се на един кораб, за да тръгне да дири обичната му божествена молитва. Но докато плаваха покрай Атон, ги застигна силна буря, тъй че се намираха в опасност, докато не стигнаха пристанището Панагия на о. Тасос. Когато слезе там, промени намеренията си, върнат от бурята като от Божий знак, за да бъде вложен големият му талант за полза на Христовата Църква. И когато си дойде от Тасос, не отиде повече в монастира „Св. Дионисий”, но остана известно време с нас. После нае стая в съседната келия „Св. Атанасий” и като вземаше хляб от нас, безмълстваше там и като се занимаваше с калиграфия, покриваше разходите си. Там състави твърде сладостните самогласни и подобни стихири, подобаващи на светите Атанасий и Кирил.

След това дойде старецът Арсений Пелопонески и се посели до главната църква на Пантократорския скит[17]. Като го видя и понеже знаеше още от Наксос, че е мъж благочестив и добродетелен и имащ познание за умната молитва, Никодим се прилепи към него и стана негов ученик. И по този начин приснопаметният установи арената на подвижническите си трудове в скита на монастира „Пантократор”, обаче често идваше и при нас. И като наистина намираше там твърде желаното му безмълвие, се отдаде изцяло и денем, и нощем на изучаване на божествените Писания и на словата на светите Отци, които са богомъдри изяснители на тези боговдъхновени Писания. И наистина говореше и той заедно с Давид: „Ще се зарадвам и аз върху Твоите слова, Боже, като такъв, който е намерил голяма плячка”[18]. Както онзи войник, който е намерил множество плячка и трофеи, се радва и весели за това, така и дори още повече аз, Господи, се радвам и веселя от прочитането и услаждането с Твоите божествени слова, защото просвещават ума ми и защото обогатяват душата ми със съкровището на божествените знания. И подобаващо! Моисей, когато порасна, остави Египет и минавайки през Мадиамската земя, там, на планината Хорив, се удостои да види и беседва с невидимия Бог сред къпината. Никодим, напускайки светския Египет, т. е. мрачния и страстен живот и изкачвайки се на осезаемата и мислената планина на съзерцанието, се удостои да види Бога, доколкото е възможно да се види - предочистен чрез божественото и боготворящо безмълвие и чрез най-строг пост и неразсеяни молитви и просветил ума с богопросветеното вглъбяване  в боговдъхновените Писания.

По такъв начин стана велик, т. е. велик учител на християните, велико светило над мислената твърд на Църквата  и велик противоборник на всяко злославие. Всичко това се потвърждава от съчиненията, които написа с твърде много труд и пот, и бдения и обогати Църквата Христова.

След построяването на колибата[19] над кириакона[20], Арсений се пресели на о. Скиропула, а Никодим като негов ученик го последва и остана една година там, като състави „Наръчник с духовни съвети” (Συμβουλευτικόν Εγχειρίδιον) за братовчед си, г-н Йеротей, който беше тогава епископ на Еврип.

През 1778 г. дойде пак на Света Гора и с идването му тук нашият старец го направи великосхимник. Малко след това закупи колибата, която е над кириакона, на билото, наречено Теонино. А след една година дойде един негов любим съотечественик на име Йоан, а в ангелския образ бе преименуван Йеротей и стана негов ученик, като му служеше шест до седем години. А докато се намираше там, от медоточните му слова се събираха много братя и се поселваха в околните колиби, за да го виждат и да се просвещават от духовните му наставления.

През 1784 г. дойде за втори път свето-Коринтският митрополит Макарий и отново поправи и нареди книгата на св. Симеон Нови Богослов, съчини и „Книга за изповедта” (Εξομολογητάριον), събра и нареди и отчасти нотира „Богородичника” (το ιερόν Θεοτοκάριον). Също така нареди книгата „Невидимата бран”[21] (Ο αόρατος πόλεμος) или по-скоро казано състави и раздели на глави. Също подреди и „Житията на новомъчениците” (Νέον μαρτυρολόγιον) и „Духовните упражнения” (Πνευματικαί ασκήσεις).

По същото време бе помолен от учителя г-н Атанасий Парийски, който беше тогава в Солун, да направи труда да събере всички съчинения на божествения наш отец Григорий Палама и да ги подреди, както прецени. Той с радост прие молбата най-вече заради любовта, която имаше към свети Григорий. Подреди книгата, украси я и я изпрати във Виена, за да бъде отпечатана. Но целият труд на Никодим отиде напразно, понеже докато книгата беше в печатницата, поради греховете на нашия род, печатарят и работилницата му бяха осъдени от царството[22] да бъдат унищожени, защото бе отпечатал един позив към християните, намиращи се под турска власт, да въстанат. И след като бе обвинен от турците, царят на Виена[23] издаде тази присъда, за да угоди на турците. И така се загуби – уви! и горко! – от небрежността на управниците тази прекрасна книга; позивът пък бе на проклетия Бонапарт[24].

След свършването на книгата на свети Григорий дойде учителят папа Агапий от Пелопонес, като донесе и новоотпечатания си сборник с правила на Църквата и, виждайки нашия ръкопис, изяснен от покойния папа Дионисий Пипериотис, пожела да отпечата и него и след като се споразумя за това с Никодим, започнаха тълкуванието, обаче не спокойно и без бързане, а с припряност, за да успеят да заварят Всесветейшия[25] г-н Прокопий[26] на трона[27], за да получат лесно разрешение за отпечатването. И незабавно се събраха трима или четирима краснописци в кириакона, а Агапий с Йеротей им осигуряваха книги (хартия) и необходимото за препитанието им, а пък Никодим слезе в колибата на дядо Лука, за да е по-близо. И наистина чудна гледка представляваше благословеният, седнал на столчето и около себе си имаше книги – някои отворени, а други затворени и с перо в ръка преглеждаше ту една, ту друга. Книгата бе съставена с извънредно голям труд и пот, бе написана от краснописците, взе я Агапий и отиде в Константинопол, но и тук лошият случай изпревари и свали Прокопий от патриаршеския трон,а се възкачи г-н Неофит[28]. Агапий се явил пред него и пред Синода. Синодът решил книгата да бъде прегледана от учителя Доротей. Доротей я взел, ала с небрежение. Чакал Агапий една година, молейки и подбуждайки Доротей, обаче нищо не постигнал, единствено чул много презрителни думи. В края на краищата се отегчил и оставил книгата и заминал за Пелопонес, като оттам писа на Никодим и му разкри всичко и че той се оттегля и  както иска Никодим, така да постъпи с книгата му. Това писмо на Агапий завари Никодим в неприятно положение, понеже същите дни пристигна писмо от г-н Нано, че книгата на Палама се е загубила и той толкова се опечали, че не можеше да остане в колибата си нито час. Плачейки и ридаейки дойде в нашата келия и остана два месеца. След това отиде да живее при дядо Силвестър Кесарийски, който живееше в съседство и държеше пантократорската келия „Св. Василий”. Оттук писа на светия Константинополски патриарх г-н Неофит и той одобри книгата и я изпрати в Хиос на свето-Коринтския митрополит Макарий, а той я донесе тук и след точното разсъждение и съвет на някои братя, се проведе събиране на помощи сред светогорските отци и я изпратиха в Богдания  от наивност на г-н Теодорит лъжебрата, който, отпечатвайки я, прояви коварството си, както показват прибавките му в „Пидалион” (Πηδάλιον)[29]. И приснопаметният Никодим толкова бе огорчен, че предпочиташе, както ни казваше, някой да го удря многократно в сърцето с нож, отколкото да прибавя или да отнема от книгата му. Също в „Св. Василий” състави „Благонравието” (Η Χρηστοηθεία των Χριστιανών). Редактира и подреди песненните похвали на Опелото Христово (τού Επιταφίου).

След известно време, виждайки, че ученикът на стареца Силвестър го огорчава, напусна оттам и се премести в монастира „Пантократор”. Понеже е справедливо да говорим истината, като се държеше свойски с близките си, поради своята простота стигаше да неразсъдливост. След като престоя в монастира една година, отново любовта към безмълвието го изкара навън и дойде и закупи колибата, която е срещу „Св. Василий” и като вземаше от нас хляб, безмълстваше там. Другата му храна беше варен ориз, понякога медена вода, а най-често яденето му беше маслини и накисната във вода бакла, а когато се случеше да има риба, даваше я на някой свой съсед да я сготви и я изяждаха заедно. Също и съседите му, знаейки, че не готви, често му изпращаха готвено ядене. Идваше и при нас често и понякога, след поздрава, ни казваше: „Изнемогнах, дядо Анание.” И когато сядахме на масата, ако пазехме мълчание, ядеше като гладен, какъвто и беше, ако пък го запитвахме нещо, започваше да говори и от говоренето забравяше глада, тъй че често пъти покойният ни старец му нареждаше да замълчи, за да яде. Но въпреки тези лишения, беше червендалест и пълен, все едно че преяждаше всеки ден. В тази колиба дойде през 1794 г. И там редактира и подреди Требника (Ευχολόγιον). В нея състави „Благонравие”; втората „Книга за изповедта”; „Тълкувание на 14-те Павлови послания” (Ερμηνεία εις τους ΙΔ΄ Επιστολάς); „Тълкувание на 7-те Съборни послания” (Ερμηνεία εις τούςΖ΄Καθολικούς Επιστολάς). Преведе[30] и разшири „Тълкуванието на Псалтира” (Ερμηνεία εις τούς Ψαλμούς) на Евтимий Зигабен (Ζιγαβηνός), допълвайки го с почти всички тълкувания на светите Отци, както и 9-те песни на божествените пророци[31], която книга нарече „Благодатна градина” (Κήπος Χαρίτων). Подреди и книгата на Варсануфий[32]. И не мислете, че без зложелателства и изкушения на невидимите и видимите врагове успя да ги завърши, но с много такива (зложелателства и изкушения). И що се отнася до видимите врагове – тях ги предаваме на забрава и деятелите – на Божията милост, както правеше и този приснопаметен.

(Що се отнася пък до невидимите - ) този благословен Никодим в началото, когато дойде, беше толкова боязлив, че в келията, където го слагахме да спи, оставаше вратата отворена, за да се утешава, както мислеше, от (присъствието на ) хората. А когато отиде в безмълвие, дотолкова възмъжа, че когато бдеше и пишеше, бесовете вън пред прозореца на келията му си шушукаха, а той пишеше без нито веднаж да се уплаши,а понякога се смееше на козните им.

Когато живееше сам на о. Скиропула, една нощ след шушуканията, бесовете предизвикаха такъв грохот, че той помисли, че се е съборила някаква стена, която беше вън пред келията му. Но на сутринта я намери здрава. И на Света Гора в колибите, в които живееше, също го изкушаваха с шушукане, а той се опита да чуе нещо, но не можа. Само веднаж чу: „Този драскач..” Понякога хлопаха по вратата на келията му и винаги хлопаха само по два пъти. Когато пък тълкуваше тридесет и четвъртия псалом, на стиха: „Да бъде пътят им тъмен и плъзгав, и Ангел Господен да ги преследва”[33] , предизвикаха толкова силен шум, че му се стори, че някаква голяма войска с голяма бързина премина през келията му и че се срути един от близките пезули.

Но през 1805 г., когато беше на 57 години, този здрав и без грижи за прехраната си човек, който никога не се грижеше да готви, но ядеше каквото и да е, който се препитаваше със сухоядение и му се радваше повече, отколкото другите – на гуляите, сега стигна до такова безсилие, че всеки ден искаше готвено ядене и вино, и ядейки и пиейки пак не усещаше никаква сила. Така бе принуден да намери някой брат, с когото да живее заедно и първо отиде при един свой съсед за няколко дена, а след това отиде горе при папа Киприян зографа в келията на покойния Партений, където прекара една година. Там подреди и допълни Синаксаря[34] (Συναξαριστής) . И отново любовта към безмълвието надделя и, подтикнат от един брат, който обеща да му служи до края на живота му, закупи отново първата си келия горе на билото над кириакона и като престоя една година, той я остави. И отново – тук и там[35]. Тогава изтълкува каноните на Господските и Богородичните празници[36] и започна тълкуванието на степенните антифони[37].

Ах! Как да напиша, отци мои, без сълзи тази скръбна вест. Едва-що нашият беден народ започна да се гордее и да прославя Бога, Който му дари такова незаблудимо светило в такова злощастно време, в което нечестието и безбожието се разпростряха почти по всички краища на земята и такъв водител на заблудените и утешение на скърбящите. Да, признавам го за такъв не само заради книгите му, чрез които просвети и докрай ще просвещава цялата Православна Христова Църква, но го признавам и за онова, което виждах всеки ден, че почти всички, уязени от грехове оставиха архиереите и духовниците и всички се стичаха при дрипавия Никодим, за да намерят за себе си лечение и утеха в скърбите си – не само от монастирите и скитовете, и келиите, но и много християни идваха от различни страни да видят и да се утешат в скърбите си от Никодим, тъй че той многократно ни се оплакваше. Оплакваше се не отегчен от братята, понеже как беше възможно това за онзи, който израходи цялото време от живота си в това да съчинява и да изяснява отнасящото се до ползата на братята си християни? Не от това се оплакваше, но понеже беше възпрепятстван от това божествено дело - да осъществява копнежа си да се упражнява ден и нощ в божествената и умна молитва, понеже се занимаваше усърдно и с нея по всяко време. Всичките часове на денонощието ги беше посветил на тия две дейности: или да изтълкува някое значение на божественото Писание, или да прекланя главата си към лявата част на гърдите си и да поставя ума си в сърцето, и да вика с ума си: Господи Иисусе, помилуй ме. Затова и много пъти ни казваше: „Да отидем, отци мои, на някой пустинен остров и да се отървем от народа”. Но нека кажа, отци мои, скръбната вест. Докато тълкуваше степенните антифони, се засили болестта му, която беше изтощение и липса на апетит и каквото и да ядеше, тялото му не усещаше никаква сила, дори се разрушаваше – окапаха му зъбите и малко оглуша.

През същата година Всесветейшият патриарх г-н Григорий[38] изпрати синодално послание да извършват заупокойни служби с коливо в неделните дни, както и в събота, което твърде го огорчи, а най-вече се огорчи, понеже не смееше да напише нещо или или да каже нещо, защото виждаше, че първенствуващите отци на Света Гора не отдават никаво внимание на преданията на светите Отци, нито на типика, по който служат всеки ден. И спомни си и за покойния папа Паисий, който съветваше да не се извършва помен в неделя и нищо друго не спечели, освен големи укори и подстрекателство към крадците да го удушат, което и стана по-късно. Тъй като монасите от скита „Света Анна” не можаха  да понесат синодалното послание, което изпрати Всесветейшият патриарх г-н Самуил[39], в което нареждаше скитовете и келиите да следват еднакво чина и обичая на свещените монастири, понеже и в монастирите до времето на Всесветейшия Софроний[40] се пазеше преданието на светите Отци. Подбудиха се, казвам, и изпратиха Висарион в столицата по времето на Софроний и той с лъжливите си обвинения убеди Синода да осъди учителя г-н Атанасий Парийски, който тогава беше в Солун заедно с други трима. И беше издадено и четвърто синодално послание, отменящо предходните три, както искаше той, поради което и Никодим, страхувайки се да не пострада ос същото, което и те, замълча. Обаче се захвана и написа изповедание на вярата си[41] и там говори много за извършването на заупокойни служби в неделя.

В 1809 г. отиде при папа Киприян на празника на св. Георги и завръщайки се в колибата си, заболя малко и след болестта загуби апетита си. През тия дни дойде и при нас, за да се посъветва какво да прави. И понеже ние и тримата остаряхме и не можехме да се грижим за него, разсъдихме, че е добре за него да отиде в общежитието на Скиато. И той също реши да отиде; и когато отиде горе при папа Киприян, неговите свещеници го задържаха, обещавайки, че ще му прислужват и така остана там, а междувременно се разболя тежко и оглуша доста много. Болестта му пък беше подобна на хрема и след двадесет дни се посъвзе и завършвайки тълкуванието на степенните антифони, прослави Бога, казвайки: „Вземи ме, Боже мой, защото ми дотежа на този свят.” Тези думи ги повтаряше често, понеже виждаше своето голямо изтощение. На 5 юли пожела да отиде за отмора до светата обител „Кутлумуш” и когато пристигна там, отците го приеха с радост и след вечернята му дадоха муле, за да се върне до келията, за да не се мъчи. Но вурдунарят[42], за да се върне по-скоро в монастира, го преведе по стръмния път, а мулето се случи младо и го раздруса на изкачване. А когато стигна до келията и слезе (от мулето), му се схвана дясната ръка, на другия ден пък му се схвана езикът и като го намокряше с вода, говореше по малко и след малко пак се схващаше.

Повикаха лекаря, който беше негов скъп приятел, но нищо не можа да помогне и помолен от отците да му приготви някой цяр, лекарят отговори: „Що да сторя, отци мои, греховете ми ме доведоха тук, за да видя смъртта на приятеля си! Ако беше хрема или някоя друга болест, щяхме да имаме надежда за помощ, ала както виждам, тази болест е смъртоносна и дано Бог ме опровергае!” Направи, обаче нещо и той и на следния ден взе и други двама лекари, които се случиха в Карея и дойдоха на посещение при него и като го прегледаха и те ни обезнадеждиха. И тъй, един ден по-добре, друг – по-зле, стигна до 13 юли, а на четиринадесети, когато изгряваше осезаемото слънце на земята, залезе мисленото слънце на Църквата Христова. Изчезна стълпът, водещ новия Израил към благочестието, скри се облакът, оросяващ опалваните от огъня на страстите. Ридаеха приятелите и познатите, и всички християни, един от които, макар и неграмотен, каза следните думи: „Отци мои, по-добре беше да умрат днес хиляди християни, а не Никодим!”

Но това да скърби някой и да ридае за смъртта на такъв човек е разбираемо по човешки. Обаче Божият съд отсъди за по-правилно да го вземе, както желаеше и самият той, понеже се потруди извънредно много на Неговото духовно лозе и макар като човек да умря и да се скри от нашите очи и бе грабнат, за да се освободи от бремето на старостта и придружаващия я прискърбен живот, но лъчите на ученията му са с нас и ни просветляват и ще просветляват Църквата Христова през всички векове.

Забележително е, че в навечерието на смъртта му извършиха над него всичко подобаващо за неговото „отпътуване”, т. е. цялостна изповед, маслосвет и всекидневно причастие с Пречистите Тайни. На 13 юли, както казахме, състоянието му се влоши и се притесняваше, че не може да казва молитвата с ума си според обичая си, затова я казваше на глас. И говореше на братята: „Простете ме, отци мои, умът ми изнемогна и не може да държи молитвата, затова я изговарям гласно. И животът ми има край, ала Светият Бог да отплати за труда на вашата любов, за това, що сторихте за мене грешния. И моля ви, донесете ми мощите на моите свети отци – свети Макарий Коринтски и Партений, светия ни духовен отец.” И като ги прегръщаше и целуваше, казваше с ридание: „Защо, свети отци, ме оставихте сирак: вие пристигнахте там и се упокоихте заради добродетелите, които извършихте на земята и вече се наслаждавате на славата на нашия Господ, а аз страдам заради греховете си. Затова, моля ви, отци мои, умолете нашия Господ да помилва и мене и да ме удостои да бъда там, където сте и вие.”

С такива жални слова прекара целия ден, а през нощта състоянието му се влоши. Братята пък останаха будни през цялата нощ, очаквайки края му. И доближавайки се до него, често го питаха: „Учителю[43], как си”, и разговаряха за по малко. А през шестия час на нощта[44] след въпроса им, отговори: „Умирам, умирам, но моля ви, причастете ме!” и така подготвен се причасти с Пречистите Тайни и след малко време го намериха със скръстени ръце и изпънати крака и го попитаха: „Учителю, какво правиш? Почиваш ли?” Той пък отговори: „Христа приех в себе си и как да не почивам?” И като поговориха малко, замълча...